От цяла вечност сняг вали и селото осъмва ничие.
Тъмнеят в утрото следи, но само от благоприличие.
Денят се свива, страшно бял от мъка и от необичане.
Светът замръзва онемял…
А под снега растат кокичета.
Далечният им крехък звън е топъл като обещание.
Земята, стресната от сън, пропуква снежното мълчание.
И покрай стволовете с мъх на орехите и тополите
полита сладък земен дъх, останал от предишни пролети.
Обгръща въздуха суров… Опитва се да го целуне –
една въздишка от любов, едно намигване от юни..
Снегът вали, почти решил да ни затрупа до отричане,
но все по-мек и белокрил…
А в скута му цъфтят кокичета.
*
Автор – Ники Комедвенска
Фотография – Димитра Лефтерова
