Есента е магьосница стара със жълти очи.
Като кротка, ранена Кошута в ръцете ми ляга.
Като рижа Лисица гърбът й в полето блести.
Есента е на прага, любов. И е толкова тъжно!
Че покрива следите ни летни със златен покров…
Няма нищо, любов. Никой не е на никого длъжен.
Всеки тръгва по пътя си, щом се почувства готов.
Есента е на прага, любов. И е толкова тъжно!
Дървесата съблякоха свойте зелени мечти…
Есента е на прага! И няма какво да се лъжем.
Само въглен догаря в сърцето, където бе ти.
Ще останеш сълзата, любов… Дето капе горчиво.
По студените есенни клони се стича сега.
Дето капне – изгаря, любов. Но изгаря красиво!
И превръща в поезия моята светла тъга…
Остани си сълзата, любов! Прекипяла, и тежка…
Прегоряла от мъка, преди да притихне във стих.
Няма смисъл да ровим във минали болки и грешки…
Ти си извор любовен! От който така и не пих.
Есента е в крилете на всички замръзнали птици
(миг, преди – полудели от болка – да свърнат на юг)
Есента е по-тъжна от млада, сиротна вдовица,
дето тъй и не свикна да ляга в ръцете на друг.
Есента е последна надежда, че има пътеки,
по която не капят листата, а никне трева…
Няма смисъл от болката, обич! Ще стигне за всеки.
И любов ще просветне за миг… И какво от това?
И какво от това? Като днес Есента е на прага!
И с очите ми вечер изплаква най-тъжния стих…
Като кротка, ранена Кошута в ръцете ми ляга.
Като извор любовен… От който така и не пих.
Автор – Гълъбина Митева
Картина – Анета Стоянова
