Литературен прочит на стихосбирката „И слезе Бог“ от Михаил Цветански
Георги Н. Николов
В българската литература, създавана извън пределите на родината, има автори, които не просто пишат, а носят със себе си цял един духовен свят – спомени, корени, любов, болка, вяра и надежда. Сред тях е и поетът Михаил Цветански, чиято стихосбирка „И слезе Бог“ събира в себе си размисли за човека, неговото място в света и непреходните ценности, които ни свързват.
Предлагаме на читателите на „Българският Берлин“ литературната рецензия на Георги Н. Николов – един проникновен прочит на поезията на Михаил Цветански.
Пред нозете на поезията – една от най-възвишените форми на литературното изкуство, се прекланят различни в духовната си нагласа жреци. Част от майсторите на изящната словесност предпочитат дълбокото философско вглъбяване в същността на битието; в неговата енигматика и реални измерения. Немалко творци на мерената реч се отдават на гражданските тежнения и обществени трусове. Други се реят в красотата на пейзажната лирика и в трепетите на интимното, което съпровожда и нас, обикновените люде.
Но всички заедно съзиждат безсмъртния храм на духовността, който заедно с времето и мисълта надживява биологичната тленност, посрещайки и изпращайки някъде далеч в небитието неизброими човешки поколения…
Лесно или трудно е в XXI век да си поет, при това силно впечатляващ с послания своите съвременници? Нека припомним, че днешният читател е невинна жертва на всякакви печатни издания, електронни атаки и естетически приумици от масовата култура, които го дистанцират от всяка поредна „новост“.
Но поредната стихосбирка на Михаил Цветански „И слезе Бог“ е безспорно изключение от това правило; тя е бяла лястовица, появила се на нашия интелектуален хоризонт.
Създателят ѝ, несъмнено даровит автор, притежава остра и аналитична наблюдателност, чрез която поставя разделителна черта между стойностното в живия живот и мимолетното, дребнавото, ненужното, грозното. И търси смисъла на съществуването ни сред грохота на големия град на друг континент, в който, както сам той споделя в стихотворението си „Америка“:
„пристигаш с поглед на бездомно куче и в сак надежда – страхове.“
Но където и да се намира, личността се ражда с кодирана мисия и полага нейните резултати – добри или лоши, в основата на гражданската пирамида. Други – по върховете ѝ, но така или иначе се оказва, че не сме случайни гости на тази планета.
Затова, крачейки по неравностите на социалната ѝ гръд, плачем и се смеем, радваме се и тъжим, копнеем, поздравяваме приятели и се оглеждаме за врагове.
Почти изцяло в тази книга лириката на Мишо е доверчиво изповедна, многопластова, цветно пастелна и моделираща в земни измерения смисъла на вечността. А сам за себе си Цветански споделя:
Във мен живее пълнунен странник…
не ме разбира, нито пък ми вярва.
Един щурец в цигулката на ангел,
в косите ти бездомникът от вятър.
Разбойникът във сънищата твои.
Хлапак, опитомяващ лъч на слънце.
Изгнаникът в мига ти безпокоен.
Платно на ладията ти безпътна.
Разцъфнал минзухар в сълза горчива
сред преспата на снежните ти мисли.
Венецът ти на луда самодива…
звездецът във трапчинките ти, искрен.
„Странник“
Можем да оприличим автора на тази книга с добронамерен прорицател, прокарващ ясна разделителна линия между доброто и злото в архитектониката на нашия забързан свят. В който символите ин и ян често губят ясните си очертания; размиват се в сложния хаос на душите ни, отровени от политическа демагогия, със смачкана индивидуалност и преливащи от апатия пред следващото утро.
Стихотворенията на Мишо, посветени на съвременния му човешки мравуняк, са повик за хармония и взаимно доверие. За осъзнаване на очевидното, че още с раждането си сме пътници към безкрая и трябва, доколкото ни има, да надграждаме, а не да рушим.
Да си подадем ръце в името на общи каузи и бъдещето на чедата ни, без да опипваме нервно скрития в пояса ни меч. Да помним и тачим родовите си корени, където и да ни е запратила съдбата, искаме или не искаме.
И разбира се, да бъдем силни, а не да хленчим – личният пример е онзи неугасим факел, който привлича със светлината си множеството, или гони надалеч носителите на черни помисли; на ненавист и атавизъм, а те никога не са били малко.
Нека не забравяме най-близките: баща и майка, а още повече – страната там нейде на Балканите, в диплите на която сме поели първата си глътка въздух. Чиито граници е трябвало да прекрачим в посока… нанякъде, защото така се е наложило, носейки в пътната си раница твърдата увереност, че нея ще я има во веки веков.
Стихотворението „България“ с право напомня вопъл на надеждата. То носи песимизма на реалността и изстрадания в аванс оптимизъм, че нещата някак ще се оправят.
Кои неща? И как ще стане това?
Впрочем да – и днес сме свидетели, че се сбъдват чудеса. Но трябва да запазим в сърцата си вековечните християнски ценности, с които сме закърмени и убедеността, че Създателят не ще ни остави вечно в беда.
Защото картината, обрисувана от Мишо Цветански, е повече от тъжна, но и кореспондираща с бъдното в споделените по редовете очаквания:
Българийо, възкръснице, родино,
от свои и от чужди поругана…
Свещена майко, мащехо, любима,
тринайсет века си кървяща рана…
Чедата ти – войници на съдбата,
в житейските си битки оцеляват
и винаги те носят във сърцата,
а някой за жълтици те продават.
Българийо, аз искам да те има,
пред паметта ти днеска чело свеждам:
Батак и Шипка, Сливница са пример
да имам вяра, обич и надежда.
В този сборник темите за гражданските позиции на одухотворената личност, за щастието, за веруюто на всеки от нас и за цената на поетическата дарба, се спояват в обемен и значим художествен дял.
Няма съмнение, че голяма част от направените изводи са плод на собствени в годините изживявания на Мишо. Други са мащабни обобщения и послания, поставящи акцент върху силата, стоицизма и далновидността на хората, решени да бъдат ярки личности сред сивата улична тълпа.
Поезията му е урбанистична, контактуваща с природата чрез интерпретацията на спомена, добил с времето цветна наситеност и аромат. В центъра ѝ винаги е мислещата плът, приела образ и подобие Божие за достойни подвизи, преди да се върне обратно в пръстта.
А стиховете са впечатляваща мозайка от идеализъм, реализъм и бъдещи очаквания, трасиращи пътя ни към далечни и примамливи духовни хоризонти…
Но венец над всичко споделено в книгата „И слезе Бог“ е интимната лирика на Мишо Цветански.
Включените по страниците му акварелни песни са химни за любовта и жената, издигната в култ. За домашната житейска спътница и за вакханката, дълбаеща в нощта неспокойния му сън. За случайно срещнатата недостъпна красавица, оставяща след себе си уханието на парфюм и блянове и за тайнствените пламъчета в очите на непознатата, минаваща край теб с предизвикателна усмивка.
Размислите на автора в тази условна „друга част“ на сборника показват едновременно неговото дълбоко уважение към жените и мисловната му разкрепостеност.
Моралните постулати шестват едновременно с еротичните внушения, нерядък гост е и ревността пред предполагаем съперник. За поета Цветански обичта означава пълно сливане между две души и тела; предначертаният им индивидуален път става общ, а житейските препятствия, когато разбирателството и верността са налице – лесно преодолими.
Някои от творбите са родени във фолклорен вариант, което ги прави още по-интересни и ни връща в прежни поколения, когато подадената от главата китка и напитите менци означават вечно вричане.
Това е и послание, че за най-нежните трепети винаги има начало, но не би трябвало да има трагичен край, сълзи и неизбежно униние. Те са молитви за кръговратното човешко начало, предавано от поколение на поколение.
И при всяко поколение плахото докосване, първата целувка, радостното очакване за среща и безсънните нощи на взаимност придават на дните ни благородство, сила и готовност да посрещнем поредните делнични предизвикателства.
Да сме по-възвишени от преди и разбира се, да сме достойни за своята избраница.
Мишо е истински трубадур, увличащ ни с чувствените си песни, а равнодушните артефакти на съвремието се стопяват и изчезват някъде назад.
Значение има само фактът, че обичаме и сме обичани и така ще бъде докато свят светува.
Ние сме радостни мъченици, които щастливо носят кръста на любовта, но не към Голгота, а към светлината на очакващите ни бъдещи години. Към идващите с времето деца, които на свой ред ще поемат същия този кръст.
Докато остарелите им родители, нашенските Филемон и Бавкида, скритом ги благославят да бъдат хуманни, да тачат Онзи, който ни е създал и да изживеят същите прекрасни любовни трепети, вливащи във вените ни мъничко безсмъртие:
Ела със мен по лунната пътека,
морето ни постила тишина,
да съблечем душевните си дрехи
и да навлезем във безкрайността.
Във истините можеш ли да плуваш…
сега сме двама – просто дай ръка,
повярвай ми, изобщо не сънуваш,
вървим над страховете и смъртта…
Ела със мен по лунната пътека
и ще се гмурнем в тази свобода,
която ще ни завлече далеко –
във мрежите на любовта.
„По лунната пътека“
Не познавах поета Михаил Цветански, докато не започнах да чета стиховете му в електронните издания, а някои от тях разпространих, ще продължа да разпространявам и занапред.
Вече знам защо го уважавам и защо го считам за близък мой приятел на духовната нива.
Сред творците на мерената реч от българската диаспора мога уверено да кажа, че той се нарежда в нейната първа редица с несъмненото си дарование и лирично вдъхновение. С прецизния подбор на теми и с чудесната им интерпретация.
Мишо трябва да бъде много по-широко познат както по света, така и в родната България. Още повече, че нашите автори в чужбина имат вече свое извоювано място в съвременната ни литература.
Убеден съм, че и тази стихосбирка приятно ще развълнува читателите – истинските ценители на блестящата лирика, която и сега им поднася Мишо Цветански.
Нека е жив и здрав и винаги държи перото си близо до пулса на съвременника, до всички нас, които все по-често имаме вътрешната потребност от глътка жива вода…
Михаил Цветански
„И слезе Бог“. Стихове.
Плевен, Izdavam.com, 2021 г.
Автор на рецензията: Георги Н. Николов
