“Кой знае защо, майките са все за нещо тъжни. Като майки са тъжни, не като жени. Или може би само аз съм така” – мислеше си една уморена жена, гледайки безпомощно двете си ръце, по които
личаха белезите на отминалите години.
“Добре, че бяха те – да работят, да бършат сълзи и да се молят”. По коридора се чу детски плач. Жената сепнато вдигна глава и се загледа към отворената врата на болничната си стая. Днес я изписват, повече нищо не можеше да се направи. Ще живее, но често ще боледува. Белият ѝ дроб не работеше добре вследствие на малки, но многобройни вътрешни кръвоизливи от спукани капиляри. Притисна ръце към гърдите си, очите ѝ се премрежиха. Почти усети физическата болка от ударите с ритник, които любимият ѝ тогава мъж редовно ѝ нанасяше. Ето я цената за нейната любов и търпение.
“Защо? Защо аз? Защо на мен? – безброй пъти зададен, отговорът така и не дойде.
В съзнанието ѝ изплува последният спомен, в който едва не плати с живота си.
Тъкмо беше родила второто им дете, пак момиче. Разочарованието на бащата се четеше по лицето му. Настояваше, че тя е виновна за това, че ражда момичета. С първото се примири, но второто отказа да приеме.
“Ще те убия, да знаеш! – крещеше в лицето ѝ- Посрами ме! В моята религия няма развод, ще се наложи да те убия!” – недовършил още фразата, ръцете му вече я душаха.
Жената тръсна глава и тихо зарида, закрила лицето си с длани. Споменът обаче беше там и натрапчиво я обгръщаше с мрак и студ. Истината е, че имаше вече две момчета, които беше принудена да остави на първия си съпруг и до които не можеше да припари, докато не навършат пълнолетие.
Това ли ѝ беше наказанието? Имаше ли избор тогава? Какво може да направи една майка, когато се изправи срещу парите и властта? Затова ли срещна новия си съпруг от друга вяра? Да намери покой, да намери оправдания, нов живот? Нищо не намери, напротив, продължи да губи.
Бебето беше почти на месец, а по-голямата дъщеря почти двегодишна. Една вечер по късното, мъжът ѝ я принуди да излязат с двете деца под предлог, че ще посетят семейството на брат му.
Неохотно се съгласи, приготвяйки набързо децата. Едното взе в прегръдка, а другото почти влачейки по пода, смирено последва доскоро любимия мъж. Беше така променен, че не можеше да проумее какво се случва. Прие вярата му, осигури му гражданство,купи му кола, роди му две деца – какво не беше наред?
Пътуваха в мълчание. Забеляза, че мъжът ѝ хвана друг път, който водеше извън града. Леко се притесни, но не посмя да попита, само стисна по- силно бебето. Скоро се оказаха в покрайнините на града- тревогата ѝ растеше. Погледна спящата си дъщеря на задната седалка и се помоли да е само игра на нерви.
Фаровете на колата осветиха гора. Тесен път през полето ги отведе на скрито място. Паниката, буквално я сграбчи. Започна да се задушава. Умът ѝ търсеше изход. Погледна пак детето зад нея.
Погледна бебето в скута си. Накрая погледна мъжа си в лицето – излъчваше омраза и решителност. Стиснатата му челюст беше в унисон със свит и готов за удар юмрук:
-Сега ще те убия! – чу го да казва и затвори очи.
Стисна бебето и вдигна ръка за да се предпази. Удар не последва.
Нечии ръце дърпаха бебето от скута ѝ – опитваше се да й вземе детето. Недоумяваща, тя рязко дръпна малкия вързоп пред гърдите си.
-Пусни я! – изсъска заповеднически- иначе ще убия и двете ви!
Отпусна безпомощно едната си ръка, очите ѝ пълни със сълзи замъгляваха дори съзнанието ѝ. Мъжът пое детето с една ръка. Чу се тихичко проплакване. Сви се на предната седалка в очакване на удар.
В далечината проблеснаха фарове. “Значи не сме много навътре” – помисли си, кой знае защо обнадеждена. Само миг светлина ѝ беше достатъчен за да види студения блясък на върха на приготвения за удар нож. Замря от уплаха! Би умряла още преди да я прободе. “Майко!” – беше последната ѝ мисъл.
В този момент бебето нададе своя първи жален писък. Уплаши се, че наистина е заклал детето ѝ. Инстинктивно посегна към него, забравила за своя страх. Мъжът само с един замах я върна на
седалката. Бебето ревна с цяло гърло. По- голямата дъщеря се събуди и започна да я вика, плачейки. Не знаеше какво да предприеме, нямаше нито време, нито средства да реагира. Беше в
божиите ръце, а дори не знаеше вече, на кой Бог да се моли. По ризата ѝ избиха малки петънца майчино мляко- рожбата ѝ беше гладна.
– Позволи ми, поне да я накърмя първо – каза, протягайки ръце към ревящото си бебе.
Мъжът се колебаеше, невярващ и с неохота бутна детето към нея:
-Побързай! – гласът му преряза сетивата ѝ.
Оголи гърдите си ѝ ги поднесе към разтворените детски устни.
Малката сукна веднъж и рязко се отдръпна, пищейки с пълно гърло.
-Какво ѝ направи? – разкрещя се гневно мъжът, придружавайки въпроса си с юмруци.
-Не съм аз, моля те – с треперещ глас се опитваше да обясни писъците на детето – кърмата ми се дигна, моля те, спри да ме удряш, обърни се. В името на Бога! Нека поне да я накърмя.
-Не петни името на Всевишния, невернице..
-Моля те, имай милост, остави ме да си взема сбогом с децата, заклевам те – хленченето ѝ беше придружено със сълзи и ръце, сключени в молитва – моля те.
Раздразнението на мъжа ѝ я плашеше, но беше единственото, което в този момент можеше – да се моли за милост.
Мъжът слезе от колата. Умът ѝ трескаво затърси изход – трябваше да мине на шофьорското място. Сякаш прочел мислите ѝ, той се върна и гледайки я страшно изтръгна ключовете от таблото. Нямаше значение, едната ѝ ръка ровеше в дамската чанта, търсейки резервния ключ. Бебето захапа голата ѝ гръд и лакомо засука майчиното мляко. Прехвърляйки единият крак на
шофьорското място, очите ѝ бяха заковани в гърба на мъжа, подпрян на предния капак. Още малко, само още пет минути на търпение и кураж. От къде събра сила и запази хладнокръвие,
само един Господ знаеше.
“Дано не се обърне” – молеше се. Мъжът запали цигара. Обърна се и погледите им се срещнаха. За миг всичко пропадна. Бебето отново се разпищя. Той досадно изруга, обърна се с гръб и кривна
в близките храсти.
“Сега или никога!” Не разбра кога прехвърли и другия крак, как
мушна ключа в стартера, къде положи бебето, как потегли и накъде
тръгна. Опомни се, когато колата летеше по околовръстния път, без включени светлини и мотор, който ръмжеше, като че ли го гонеха всички дяволи от отвъдното …
Откъм коридора се разнесе детски плач.
Жената уморено вдигна глава.
Остра болка прониза дробовете ѝ.
Сърцето ѝ не се пръсна от толкова болка, само душата ѝ тихо стенеше:
“Защо?”
***
Разказът “Mайчино мляко / latte materno” на Росица Христова / Жекова, позната ни във фейсбук пространството като Джиджа Зузули е включен в италиански сборник разкази, след подбор в престижен конкурс.
Аплодисменти за нашето момиче!
