Имало едно време, не много отдавна, една малка принцеса. Тя си имала всичко – кукли „Барби“, плюшени мечета, дрехи от най-чудната мода за принцеси, имала си магьосническа островърха шапка и даже магически скиптър. Нейният татко, който сигурно е бил крал, защото наричал дъщеричката си „моята принцеса“, много обичал да си играе с нея, да ù разказва приказки, да ù купува хубави неща и лакомства, и да я носи на конче. Малката принцеса много се забавлявала с него.
Майка ѝ, кралицата, винаги приготвяла за своята принцеса вкусни лакомства, играела си с нея на кукли, рисували заедно красиви картинки, свирели весели песнички на пианото и много нежно я гушкала, когато на принцесата ѝ ставало тъжно.
Така си растяла безгрижно малката принцеса и се превърнала в красива и добра девойка. Ходела на училище (защото и принцесите трябвало да се учат) и за радост на родителите си, носела все хубави оценки. Всички учители се надпреварвали да хвалят принцесата, колко добра и умна ученичка е тя. Всичко било чудесно! Всичко изглеждало чудесно, но …
Но принцесата чувствала, че нещо ѝ липсва. Не знаела точно какво, но усещала липсата му толкова силно, че станала нервна и раздразнителна. Ние знаем, че не само принцесите, но в живота на всеки един от нас има такива моменти, особено когато детето се трансформира в голям човек.
Ураган от най-различни чувства бушували в главата на девойката и тя започнала да нагрубява, понякога най-близките си хора, престанала да се старае в училище и много често крещяла и плачела.
Кралят и кралицата много се тревожели за дъщеря си, но какво могли да направят? Както казват – злото не идва самò!
Злите магьосници дебнели в тъмното! Те се възползвали от тази несигурност в душите на младите хора и така ги придърпвали в царството на сенките. Но, за да могат да ги придърпат им трябвали посредници, защото те не обичали да излизат на светло в Слънчевия свят. Тези посредници били други млади хора, които вече били омагьосани.
Принцесата имала приятелка на име Фей. Тя била омагьосана!
Двете с Фей от малки били неразделни. Те си играели заедно, споделяли си момичешки тайни и си мечтаели за красиви принцове с големи бели лимузини. Но въпреки, че си споделяли всички тайни, принцесата така и не разбрала, че Фей е омагьосана. Всъщност и Фей не разбрала, че я омагьосват. Една тъмна и безлунна нощ, на един пролетен бал, един зъл магьосник, който приел образа на красив момък, се примъкнал до Фей и ѝ казал, че е много красива. Тя в този момент била уязвима и несигурна. Мислела си, че е грозна и никой не я харесва, и много се зарадвала от думите на красивия момък (магьосника). Той ѝ казал и други неща, които тя искала да чуе и тайно ѝ сложил в питието магически прах. Този прах я накарал много да се смее и тя мислела, че е щастлива. След този бал, тя започнала да се вижда често с магьосника, който се представял за красив момък, а той не пропускал да ú слага прахчета в питието. Въпреки, че това било черна магия, Фей така свикнала с тези прахчета, че без да ги пие светът ú изглеждал по-грозен и тъжен. Тя започнала сама да си ги слага в питието и даже казвала на всичките си приятелки, колко е хубаво и полезно да се пият прахчета.
Веднъж принцеса Доби (принцесата се казвала Добрина, но всички я наричали Доби), както била в едно от лошите си настроения, излязла с Фей на шопинг в един от вълшебните Мол-ове с надеждата да си оправи настроението. Докато пазарували, омагьосаната Фей все ú говорела колко са прекрасни тези прахчета. Бащата на Доби – кралят, често ú казвал да не пие непознати прахове и отвари, но Доби в момента била гневна, подтисната, отчаяна и бунтарски настроена. Тя си казала :
- Какво пък толкова !? Това е само едно прахче! Какво може да ми стане? – и изпила едно…
Какво е станало ли?
Нищо особено. Главата малко ú се замаяла, но всичко изглеждало по-весело и по-красиво. Двете с Фей започнали да се кикотят и целият свят изглеждал техен. Но злата магия вече пускала корени в крехките им момичешки тела!
***
Минало време – дни, месеци, не знам точно колко. Двете момичета продължавали да се забавляват, да пият прахчетата, които магьосника им давал и казвали на всички колко хубаво е това и колко са готини. Но един ден магьосникът не им дал прахчета. Казал им, че трябва да си ги платят. Казал им също, че трябва да платят не само тези които ще вземат занапред, но и тези, които вече са изпили, в противен случай щял да превърне в прасета не само тях, но и всичките им роднини и приятели!
Колко се отчаяли двете малки принцеси ! Те разбрали най-накрая, че този красив момък не им мисли доброто – под външния му вид прозрели магьосническата му същност. Но вече било късно! Те започнали да се страхуват за роднините и за себе си и сън не ги хващало. Мислели само от къде да намерят пари, за да се разплатят със злия магьосник. Но нямало никакъв начин! От къде да намерят пари две малки момичета?! А техните родители много се притеснявали за тях, защото виждали, че нещо ги измъчва, но не знаели какво е. Момичетата не им казвали нищо, защото се страхували от магьосника и се срамували от своите постъпки. А магьосникът точно това целял.
Един ден той изпратил вестоносец да ги извика в неговата бърлога. Горките момичета ! Те се чудели какво ще им направи магьосника и за какво ги вика. Отишли треперещи, сгушени една в друга, сякаш да се защитят от злите сили. Но магьосникът бил коварен. Той знаел, че момичетата са достатъчно изплашени и за да изпълни скритите си замисли, ги посрещнал с усмивка. Те малко се успокоили, като видели, че той не е със злата си физиономия, но не съвсем. Усещали, че нещо не е наред, щом той се държи така любезно.
- Вие, момичета сте късметлийки – казал магьосникът – излезе една работа, която, ако свършите добре, ще ви отпадне целият дълг.
- Но какво можем да направим ние ? – попитали те.
- Много е просто. Само трябва да ме придружите до съседното кралство на един прием. Трябва да сте облечени в хубави бални рокли и ако господарят ви хареса – вие сте свободни.
- Но татко и мама са ми забранили да се возя при други хора! – казала принцесата.
- Избирай! Или „мама“, „татко“ и ти ще станете на прасета, или просто малко ще се поразходим за един ден и всичко ще е точно!
Принцесата нямала избор. Или си мислела, че няма и се съгласила…
На следващата сутрин, нашите малки героини чакали на уговореното място, облечени в бални рокли. Били красиви, не ще и дума! Красиви, но тъжни! Не вярвали в думите на магьосника, че „всичко ще е точно“. Гледали с носталгия как техните съученици отиват на училище и им се искало никога да не били срещали този лош човек. Искало им се да си стоят на топло и сигурно в класната стая, далече от прахчета и магьосници, но … вече нямало как !
Една голяма, черна кола с тъмни прозорци бавно се приближила към тях и спряла. Задната врата се отворила и един глас казал заповеднически:
- Хайде, влизайте бързо !
Момичетата запристъпвали смутено, когато две големи, силни ръце, целите покрити с татуировки ги хванали и ги вкарали в колата, почти насила.
Отпред, до шофьора, седял техният познат магьосник. Шофьорът и човекът до тях (който ги придърпал в колата), били интересни, но много страшни хора. И двамата били почти без вратове, били огромни, обсипани с татуировки, носовете и на двамата били сплескани – явно чупени от предишни побоища. Всички били облечени в черно и носели тъмни очила. Този отзад сложил момичетата да седнат от двете му страни и хванал всяка от тях с ръце като клещи. Колата потеглила почти безшумно, за да закара момичетата към тяхната съдба!
***
Пътували много – през девет планини в десета и стигнали в другото кралство. Но принцесите не видели ни дворец, нито бална зала. Колата спряла в един грозен квартал с порутени къщи, нашарени с грозни надписи. Парцаливи хора правели непонятни за тях неща сред купища от боклуци. Гарги грачели зловещо, а по-надолу по улицата десетки плъхове гризели някаква мърша и съскали заплашително.
От съседната сграда излязъл един грозен, прегърбен мъж, приличащ на демон, с орлов нос, малки, злобни очи и ехидна усмивка. Той заговорил на непознат език с магьосника през отворения прозорец на колата. Двамата спорели за нещо, като поглеждали от време на време към момичетата, после си стиснали ръцете и мъжът дал на магьосника някакви пари. Той на свой ред се обърнал към мъжа на задната седалка и му казал само – „Дай му ги !“. Мъжът сякаш само това ú чакал – както бил хванал момичетата, така ги изблъскал от колата и затворил вратата. Колата веднага тръгнала, а обърканите принцеси попаднали в костеливите ръце на демона. Той ги хванал болезнено за косите и започнал да им разглежда лицата отблизо. Те за малко щели да повърнат от ужасния му дъх, но той не обърнал внимание на това и явно доволен от огледа ги заблъскал към входа на сградата.
Вътре не било толкова отблъскващо, колкото отвън. Вървели по един дълъг коридор с кадифени драперии по стените. През отворената врата в дясно, момичетата видели голям салон със старинни мебели. В салона седели по диваните пет-шест полуголи момичета. Но те не спрели там. Демонът, който все още ги държал за косите, продължил по коридора и свърнал в ляво, през една полускрита, зад един огромен фикус врата. Той направо ги блъснал по едни стълби надолу в едно тъмно, миришещо на мухъл и мърша мазе. За щастие не си счупили нищо при падането, но докато се осъзнаят и станат на крака, демонът отворил една малка стаичка, в която имало само едно легло с желязна рамка, стара дървена маса и стар дървен стол. Той ги блъснал вътре и заключил вратата зад тях.
Горките малки принцеси! Не разбирали какво се случва с тях и не знаели какво ги очаква. Нямало как да извикат за помощ, никой не знаел къде се намират, изоставени сами в чужда държава в ръцете на ужасни, долни типове. Чантичките им, където си държали мобилните телефони и документите останали в колата, с която ги докарали. Но принцеса Доби била не само умна, но и много наблюдателна девойка. В момента, когато ги изкарали от колата, тя зърнала табелата на улицата, на която се намирали, после видяла и номера на къщата, и ги запомнила. Въпреки, че улицата била изписана на чужд език, тя успяла да я запомни и това по-късно им спасило живота. Адресът бил „ Hellway 13“.
Тежки и жестоки времена настанали за малките принцеси! В това свърталище на демони, дяволи и вещици, човешките чувства не значели нищо!
Те стояли, заключени в малкото мазе и всеки ден при тях влизал някой дявол или демон, който си играел и гаврел с телата им. Ако викали или се съпротивлявали, ги биели жестоко. Минавали дълги, мъчителни седмици, а малките момичета не виждали никаква надежда. Но неочаквано се появила възможност за спасение.
Един ден, при тях дошъл един демон, който бил много пиян. Докато той извършвал гнусните си дела, лежейки върху Фей, тя (понеже била много сръчна в ръцете) успяла незабелязано да измъкне от джоба му мобилен телефон. Скришно го подхвърлила на Доби, а тя тутакси го скрила в една дупка на стената, изгризана от едно мишле, което си живеело там. Когато останали сами, Доби набрала познатия номер на своя баща, кралят.
***
В кралството царяла съкрушителна скръб. Почти два месеца нямало и следа от изчезналите принцеси. Майките и бащите им били покрусени и само седели безучастно, потънали в скръб. Чакали до телефона, за да получат някаква вест – добра или лоша, за обичните им чеда. Един рицар от кралската гвардия, чиято специалност била намиране на изчезнали принцеси, им оставил своите координати за да се свържат с него, ако някой се обади.
Изведнъж, кралският телефон иззвънял! Бащата на принцеса Доби, с натежала от мъка глава и треперещи ръце вдигнал слушалката. Какво ли му носела съдбата? Дали се обаждат от болницата… или от моргата… или…
- Татко, аз съм! – чул той в слушалката любимия глас на своето малко момиче.
- Моля те, помогни ми! – казала Доби и му продиктувала запомнения адрес.
Нататък вече било лесно. Кралят се обадил на рицаря, а той от своя страна събрал кралската кавалерия и завардили леговището на долните твари. Оковали всички демони, дяволи и вещици с вериги и ги заключили в кулата – затвор. Други рицари намерили магьосника и неговите помощници и те също се озовали в кулата.
Очите на момичетата се заслепили от яркото слънце, когато излезли от дяволската бърлога. От много време те били принудени да живеят в адския полумрак на мазето. Рицарите намерили и освободили и други момичета, които от години били държани против волята си в това злокобно място.
Родителите на принцесите не можели да чакат повече и дошли заедно с кавалерията. Щом видели своите деца – треперещи, окаяни, посинени от побоите – да излизат, се завтекли към тях и ги взели в обятията си. Малките принцеси се сгушили в прегръдките им и за пръв път от два месеца насам се почувствали на сигурно място.
После, след като им попреминал спомена от грозната случка, те заживели щастливо и честито. Принцеса Доби вече ходела с огромно желание на училище. Изучила се добре и станала един от видните учени в кралството. Принцеса Фей, не само, че била много сръчна в ръцете, но била и много музикална. Научила се да свири на няколко музикални инструмента и композирала ангелски хубава музика. Станала известна в целия свят.
След време и двете намерили своите принцове, и се омъжили за тях. Всичко било много хубаво, но …
Но си мисля – дали всички принцеси намират обратния път към дома ?
Автор – Валентин Григоров – Penkeler
из книгата на автора – “ Късно завръщане“
Снимка- pixabay