Из книгата на Катя Кремзер „Дланите на Господ“..
***
заглъхва в облак песента ми,
остава сянка, малко хлад
от дъх на пролет залюляна
не се натрапвам с думи силни
не извисявам мъдро глас
по-тиха съм дори от спомен
и следвам само мисълта…
достатъчно е да се молиш
смирен, дори останал сам,
човекът има дивна воля
и вярата му е подслон…
небе, приятел и камбана,
на къшей хляб е сладостта –
на вярата венецът трънен
краси най-чистата глава…
далеч от хорските нападки,
предателства и хули зли,
духът стремително израства
провижда всичко отстрани…
че всяка жертва се наказва,
доброто трупа негатив –
за него тежка е цената
и плащаш, докато си жив…
но жив си – другото е плява,
оставя нулева следа
тогава, за какво живял си,
се питаш миг преди смъртта…
с тъга изпълвам тишината
и всяка крачка ме боли,
но знам, че всичко има смисъл
и смисълът е да си жив…
посял Вселенските закони
на блудните показал път
простил предателствата подли
с разкъсана до болка плът…
и пак въпросът, за какво е
да жертваш всичко за тълпа,
която днеска те приветства,
а утре вече си в калта…
доволно зрелища, доволно…
и след две хиляди лета
кръвта Христова не пресъхва,
а пише нашата вина…
Автор – Катя Кремзер
Снимка – pixabay
