Петра едва не умря, като раждаше първото си дете .
Получи се усложнение и лекарите едва я спасиха.
Като видя , обаче сладкото личице и рошавата главица на бебето , забрави всякаква болка.
Роди им се момиченце, кръстиха го Катерина, на името на майка ù.
Детето растеше здравичко, скоро щеше да навърши шест месеца.
Петра реши да не прекъсва работата в ТКЗС – то и да засади няколко ниви с тютюн.
Откакто се ожениха с Кирил, вече не работеше на чуждите ниви.
Започна да засажда свои.
В началото беше трудно, но успя да задели малко от припечелените пари и си купи едно сиво магаре, с което прекарваше всичко до нивата .
Научи се и да го язди.
Беше го дресирала, сама не знаеше как, да прикляква с предните крака, тя се качваше се на малко столче и се мяташе на самара.
Бяха станали едно цяло – Сивко и тя. Само, че сега с бебето беше по-трудно. Но Петра намери колай, поставяше Катето внимателно, увита в цедилката, в дисагите, вземаше мотиката и потегляше. На детето му беше забавно, беше като в люлка и най-често сладко заспиваше.
Тази година Петра, като майка кърмачка, имаше привилегията да не отглежда предварително разсад, а да започне работа направо от самото разсаждане на тютюна.
Бригадирът се беше разпоредил жените да ù помогнат като отгледат малко разсад и за нея.
Днес, Петра реши да тръгне по- рано, за да не я напече слънцето и да свърши по-бързо работата. Нивичката, която ù се падна беше стръмна и на припек, и много я беше страх да не се появят змии. Трепереше от ужас да не види някоя. Не знаеше как ще реагира. Майка ù я учеше да държи нещо остро до себе си и да си гледа в краката.
“Те се страхуват повече от хората” – казваше ù тя, но ако случайно ги настъпиш, може да те ухапят. Петра се ужасяваше при тези мисли, но си наложи да ги сложи в дъното на съзнанието си, слезе в приземния етаж, който обитаваше магарето Сивко и му сложи да яде. После се качи да преобуе и накърми бебето. Кърма имаше достатъчно и нямаше място за притеснение с какво ще го нахрани на нивата. Постави го в цедилката, метна я на гърба си и се провикна на мъжа си да става от сън.
Днес, мъжът ù щеше да ходи пеша до градчето. Работеше там като пощальон. Колата, с която пътуваше беше на ремонт. Дано си намери превоз поне на връщане, иначе пътят му щеше да е дълъг и изморителен .
Петра оседла магарето със самара и постави бохчата с тютюневия разсад отгоре, на седлото. Привърза отстрани мотиката, добави и три заострени пръта, които щяха да ù
послужат за люлка на детето. В дисагите постави вода, храна и лейка за поливане. Така натоварено, Петра поведе магарето за оглавника. Беше още тъмно, но луната светеше и услужливо им показваше пътя. Бебето спеше блажено в цедилката на гърба ù.
По пътя я настигаха други съселяни, но бяха с коне и я задминаваха бързо.
И нейният Сивко не се даваше, беше добро магаре, слушаше я и се разбираха добре.
Скоро пристигнаха на нивата, вече се развиделяваше и Петра бързо успя да разпрегне и разтовари Сивко. Върза го с въже за единия крак, да не вземе да се залута нанякъде като пасе. Избра му място с хубава, млада тревичка. Имаше и поточе наблизо, като ожаднее да пие водица. После доближи заострените краища на трите пръта и ловко ги върза със здраво въже. Изправи ги нагоре във формата на триъгълник и ги заби в пръстта. Получи се стабилна стойка, на която върза цедилката със все още спящото бебе. Пристегна малко връвчиците, да не падне като се събуди. Водата беше наблизо, като сменя пелените, ще може и да ги изпере.
Вече можеше да започва работа, че слънцето взе да проблясва над върховете на дърветата.
Тя примъкна бохчата с част от тютюневия разсад в горната част на нивата,която беше добре изорана и набраздена на редове. Проблемът беше, че беше стръмна и нямаше как да се качи вода до горе. Петра започна да засажда коренчетата тютюн едно по едно, като за всяко пробиваше дупка в пръстта с дървено колче. Правеше гнездо около коренчето и го поливаше с вода от лейката, която си беше донесла. Вода вземаше от реката и всеки път при пълненето ù можеше да наглежда бебето. По този начин трябваше да засади половината нива. До другата част надолу достигаше вода. Имаше прокопана вада до реката. Там щеше да бъде лесно, водата се пускаше по редовете и само бодваше коренчетата.
На съседната нива работеха други хора, семейство от трима човека и работата им спореше. Те бързо напредваха и ù подвикваха, ако чуеха преди нея детето да плаче. Тя тичаше надолу като взимаше и лейката, за да я донесе обратно с вода. Малката се нахранваше, поставяше я обратно в люлката и се заиграваше с играчките от прежда, които беше ù изплела. Те бяха пъстроцветни, имаше кукли и всякакви животинчета, отвътре ги пълнеше с памук и бяха мекички за пипане. Беше ги закачила високо на триъгълната част на люлката..
Катето много ги харесваше, дълго можеше да си играе с тях и да се забавлява.
При едно от кърменията на детето ù се стори, че нещо прошумоля край люлката. Моментално я обхвана тревога, но като разгледа наоколо , малко се поуспокои, беше я вързала достатъчно високо. Трудно ще е да достигнат до люлката мравки и гризачи .
Бебето се нахрани и отново заспа. Петра го остави внимателно, загърна го с пелената грижовно и стана чевръсто. Още малко усилие и щеше да привърши, имаше коренчета за още няколко реда. Понесе лейката с водата нагоре и се наведе над реда. Съседите по нива бяха свършили работа и предложиха да ù помогнат, че е с малко дете, но тя отказа. Благодари им, но нямаше смисъл и те да остават, още малко и щяха да си тръгнат с малката. Още едно коренче, още едно, още едно…..Често се изправяше, за да нагледа детето . Люлката не мърдаше, значи спеше. Слънцето беше понапекло вече , но мястото на бивака беше все още в сянка .
По едно време Петра дочу, че детето се смее силно, погледна надолу, видя, че ритка с крачета и маха с ръчички, но не плаче и продължи да работи. След малко пак го чу да се смее , този път по- дълго и продължително. Магарето и то пръхтеше. „Какво ли имаше там, че го разсмиваше така?“ Едно грозно предположение проряза мозъка ù … Изправи се светкавично, погледна надолу и….. се вцепени от ужас…
В горната част на люлката, над бебето се беше надвесило нещо шарено и се виеше на зиг- заг, а детето се кикотеше силно. Майчиният инстинкт ù подсказа, че нещо не е наред.
Грабна мотиката, затича се и о, Господи, какво видяха очите ù , детенцето ù мачкаше в ръцете си змия, размахваше я насам натам и продължаваше да се смее .
Нямаше време за мислене, Петра я изтръгна от ръчичките му, забравяйки за страховете си, пусна я на земята, вече омаломощена и замахна с мотиката. Разряза змията на две и взе вече ревящото дете, уплашено от неистовите ù викове .
Петра го прегърна и силно го притисна до сърцето си.
„Господи, благодаря, благодаря ти, че ми го опази!“ – обезумяла шепнеше тя.
Какво можеше да се случи тук, пред очите ù…. Съзнанието ù се замъгли.
Горката жена остана дълго така, изгубила представа за времето, люлееше и прегръщаше детето си, едри сълзи на изтощение се търкаляха от очите ù.
Впоследствие Петра разбра, че не било отровна змия, а смок и не бил толкова опасен… Пропълзял, вероятно защото му миришело на мляко.
Горкото ù детенце, смятайки, че е играчка, го беше стискало, докато го зашемети.
Дълго време в селото се предаваше като легенда как едно малко и беззащитно бебе почти беше убило един смок натрапник.
Автор – Венета Терзиева, из книгата ми “От Кашина, `ми от дек”.
Много силен разказ. Държи ни в напрежение от начало до край и ни превежда през пътечките и браздите на селцата, напомняйки ни за отдалечените места на страната.
Авторката има чудесен стил на разказвачка и нейният ръкопис прилича по-скоро на една великолепна легенда разказана с много маестрия!
Пожелавам й силно вдъхновение за следващите й творби и да ни радва още дълго време с произведенията си!
Много мил коментар! Благодаря от сърце, Зоя, землячке моя. Радвам се, че се намерихме. Поздрави от мен и Берлин!