Яна…
Помниш ли ме? Зная, че ме помниш. Как ли се забравя тишина?
Там, където някой те е стоплил винаги ухае на тъга.
Там, където някой те е чакал пътищата още те следят,
опустяват гарите без влакове, нощите отказват да заспят…
Страх те е навярно от сълзите ми- аз не плача. Аз съм светлина.
Може би приличам на обичане, но съм само полъх на жена.
Помниш ли? Усмивка, аромат, слънчево усещане за нежност…
Другото е шепот в тишината, спомен някакъв. И още нещо…
Боби…
Дишам те, не помня, а сълзиш капки кръв в пресъхналите вени.
В мъртва тишина оставам жив, споменът за теб живее в мене.
Питаш, дали помня онзи миг? Времето замря на тази гара,
помня, приглушения си вик, в песента на тъжната китара.
Там където някой се е клел винаги ухае на ряздяла…
Ерос свойта кошница изплел, вечна – любовта е оцеляла.
Ако не заплачеш, ще е грях, с моите сълзи ще те измия
и ще те пречистя пак чрез тях, свойта обич няма как да скриеш.
Помниш ли, велурените длани устните изтръпнали в целуване,
две тела в които ще остане спомена от нежното лудуване.
Как ли се забравя тишина? Там където някой те е галил,
белег е оставил, не следа- споменът е жив мъртвец – прежален!
