Яна…

Помниш ли ме? Зная, че ме помниш. Как ли се забравя тишина?

Там, където някой те е стоплил винаги ухае на тъга.

Там, където някой те е чакал пътищата още те следят,

опустяват гарите без влакове, нощите отказват да заспят…

Страх те е навярно от сълзите ми- аз не плача. Аз съм светлина.

Може би приличам на обичане, но съм само полъх на жена.

Помниш ли? Усмивка, аромат, слънчево усещане за нежност…

Другото е шепот в тишината, спомен някакъв. И още нещо…

Боби…

Дишам те, не помня, а сълзиш капки кръв в пресъхналите вени.

В мъртва тишина оставам жив, споменът за теб живее в мене.

Питаш, дали помня онзи миг? Времето замря на тази гара,

помня, приглушения си вик, в песента на тъжната китара.

Там където някой се е клел винаги ухае на ряздяла…

Ерос свойта кошница изплел, вечна – любовта е оцеляла.

Ако не заплачеш, ще е грях, с моите сълзи ще те измия

и ще те пречистя пак чрез тях, свойта обич няма как да скриеш.

Помниш ли, велурените длани устните изтръпнали в целуване,

две тела в които ще остане спомена от нежното лудуване.

Как ли се забравя тишина? Там където някой те е галил,

белег е оставил, не следа- споменът е жив мъртвец – прежален!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *