ГОСТИ

Дядо Стоян забързано излезе от селската пивница, където почерпи по една ракия малкото останали приятели по случай 90 годишния си юбилей. Ходеше леко прегърбен, но беше жизнен или костелив орех – както сам се наричаше и нямаше нужда от бастун.

Ех, да беше жива и бабата! Но сега една мисъл не му излизаше от главата и му сгряваше сърцето – децата щяха да дойдат от големия град за рождения му ден.

Припряно влезе в двора на схлупената къщичка и започна приготовлението . Бутна една цепеница в печката и разбърка супичката, която беше оставил да къкри на огъня, отвори фурната да види дали се е изпекла кокошката , махна старите вестници от масата и я позабърса – нали чакаше важни гости! После се сети и отиде да хвърли малко жито на последната му останала кокошчица. Поизми се на чешмата в двора, облече си празничните дрехи и седна да чака на пейката пред вратата.

Сиромашкото лято в края на октомври привършваше, но днес денят беше хубав.

Спомени нахлуха в главата на дядо Стоян – бяха млади с бабата и бяха благословени с двама сина и една дъщеря. Не им тежеше селската работа – и тютюн гледаха, и лозе имаха. Баба Пенка гледаше и градинка със зеленчуци, а той с каручката ходеше я за дърва, я за слама, я да свари ракия от останалото джибре. Двамата му сина играеха на двора или помагаха в работата, но неотлъчно и някак гордо се грижеха за малката си сестричка и не даваха косъм да падне от главата и.

Скърцане на спирачки прекъснаха мислите му – ето ги децата!

Първа от колата слезе Мимето. Беше станала хубава, закръглена жена, а усмивката,но вече малко тъжна, пак не слизаше от лицето и. Николай, нейният син, скочи пъргаво от задната врата и се затича към него. Разтупка се сърцето на дядо Стоян – такава радост е да видиш внучетата! Гушна момчето, а една неволна сълза тихо са стече по бузата му. Усети прегръдката и на Мимето и изслуша поздравленията. Гошо беше заключил колата и се присъедини към тях.

Къде е Румен и другите внуци – попита дядо Стоян – по – късно ли ще дойдат?

Не можа да дойде, татко – служебни ангажименти. Праща ти много поздрави и този подарък – каза Мимето и подаде един портфейл опакован в целофан на стареца.

После му даде и нейния подарък – покривка за масата и перденца за кухнята, а Гошо му подари един телефон -„джей ес ем“ ли му викат, за да могат да си говорят. Не че много му се обаждаха по телефона, който се мъдреше в кухнята до леглото му но…

Нагости ги както подобаваше – супата беше станала чудна с подправките, откъснати от градината, кокошчицата беше крехка като мозък, имаше и бутилка вино и малко ракийка.

Поразговориха се – как е трудно да се живее в големия град, как не стигат парите, как мъжът на Мимето избягал с друга, а Гошо щял да забогатее от „бинго“ и от тото, но все за малко не ставало.

Знаеше, че няма да останат да преспят, въпреки дългия път, който ги чакаше. От години не бяха оставали за по-дълго. Но дядо Стоян пазеше в „готовност“ стаята за най-скъпите му гости – можеше някога да останат…

Беше подготвил торбите. Сложи им всичките десетина буркана с чушки и компот, които беше успял да приготви през лятото, тиквите и зелките, които бяха пораснали в градината и трите бутилки с ракия, пазени за специални случаи – по една за всяко дете. Заръча да дадат от всичко и на Румен, нищо че не дойде.

Натовариха багажника, сбогуваха се и се качиха в колата. Щеше да ги види, ако е рекъл Бог, на пролет, за Великден. Буца му заседна в гърлото, искаше му се всичко да е както преди – всички да са заедно! Но … нека децата да са добре!

Той щеше да се оправи някак. Имаше малка пенсийка, която му стигаше за хлебец и кисело мляко, имаше парче сланина, а и кокошката му снасяше от време на време някое яйце. Ракийка имаше само едно лимонадено шише, но някой съсед все щеше да го почерпи. Ще изкара някак зимата!

Светлините на колата се отдалечиха и постепенно се загубиха в спускащата се мъгла!

София, 04.12.2013 Г.

Валентин Григоров