Имало в едно бъдеще време една планета, през девет галактики в десета… Половината била синя като Земята, половината – червена като Марс. Наричали я Лазуред. Тя била уютна за живеене, с мек и приятен климат, с изключение на дните, в които се разразявала Вятърната буря на цветовете. Тогава между синята и червената половина започвали да сноват силни ветрове, които препускали от единия край на планетата до другия като необуздани коне, а между тях плющяли като камшици сини и червени светкавици. В такова време всичките й обитатели се скривали в домовете си, а тези, които не успявали, настивали и после месеци наред страдали от досадна хрема.

Интересни и невиждани били съществата, които живеели на тази планета – лазуредите. Те били сглобявани от различни елементи – също като „лего“. Частите им се продавали в магазините, както в книжарниците на Земята се продават детски строители. Когато някое лазуредско семейство решавало да си има дете, си купувало един комплект и родителите сами си сглобявали малко лазуредче – такова, каквото на тях им харесвало. Нямало никакви правила как да изглеждат новородените. Някои майки и татковци слагали ръцете на мястото на краката, други ги монтирали върху главата. Ушите можело да се намират на гърба, очите – на лактите,  устата – на корема, сърцето – зад челото, а мозъкът – в петите. Затова лазуредите изглеждали различно и никой с никого не си приличал.

В онова далечно бъдеще време, на тази далечна планета кацнал космически кораб от Земята. Земните жители отдавна се славели като господарите на Космоса.

Според легендите, преди хиляди години те изпратили да лети из галактиките един вълшебен диск, който разказвал за тяхната планета. Хората много искали да се свържат с други разумни същества от необятния безкрай, защото вярвали, че не са сами във вселената. Сто години обикалял този диск космическото пространство, докато стигнал до една планета, населена с първобитни хуманоиди – същества, много приличащи на земните хора. В същия ден бил умрял техният вожд и цялото племе се било събрало, за да моли боговете да му пратят нов цар. И ето че от небето със свистене се приземил дискът. От удара с повърхността на планетата се включило устройството, в което бил вграден, и се понесла песен, разказваща за Дельо хайдутин. После си явила холограма на землянин и аборигените паднали на колене, приемайки изображението за новия си вожд. „Дельо, Дельо“ викали те й се кланяли до земята.

Този Дельо научил племето на много неща и само след сто години те вече живеели не в колиби, а в модерни сгради, имали компютри и интернет и дори космически ракети, с които бродели из галактиките. Постепенно и населението на другите планети се подчинило на техния всемогъщ цар Дельо и той станал господар на цялата вселена. А покрай него и всички земни жители също били уважавани като най-великите в космическото пространство.

В онова далечно бъдеще, както вече казахме, техен кораб за първи път се приземил и на планетата Лазуред. Скупчили се лазуредите да ги посрещат като скъпи гости. Начело вървял праправнукът на Дельо – Дельо Трети, и си подсвирквал песента за дядо му. Като наближил пъстрата тълпа, към него пристъпил лазуредският президент и му подал за „Добре дошъл“ ръката си, която стърчала от корема му. Последната нота на песента, която си тананикал Господарят на вселената, сякаш замръзнала във въздуха, а той зяпнал с уста. Пред него стояло същество с допълнителни три леви крака, монтирани като ветрило върху раменете му, и с огромни сини очи, които го гледали с възхищение от президентските колене.

Дельо не бил виждал такова чудо. Роден на Земята, той бил обиколил стотици планети и навсякъде срещал най-изумителни разумни форми на живот, но всички те били хармонични и симетрични. А неговият домакин изглеждал твърде странно.

– Извинявайте, господин президент, но явно сте претърпели сериозен инцидент. Позволете ми да преместя очите, ръцете и краката ви там, където им е мястото – предложил наследникът на Дельо войвода и посегнал към корема на своя посрещач.

– О, всичко е наред, господарю! Така ми е много удобно. Според мен, най-удачното място, където трябва да се намират ръцете, е средата на тялото. А що се отнася до краката, има много предимства в това те да са три, макар и само леви, ще ви разкажа за тях докато вечеряме. И да знаете, зрението ми е отлично – отвърнал президентът на Лазуред.

Дельо Трети, все още с отворена уста, се взрял в тълпата от посрещачи. „Всички жители на тази планета са сбъркани!“ – ужасен си помислил той, виждайки, че частите на телата на тукашните същества били „разхвърляни“ без никакъв ред и били сглобени в най-безобразни приумици. Те му приличали на счупени играчки, чиито парчета някой нескопосано се бил опитал да залепи както свари.

„Не бива да оставям тези нещастни създания да живеят така осакатени“ –  решително се зарекъл вселенският господар и поръчал на един от придружаващите го земляни да му донесе от корабната библиотека междузвездния справочник по анатомия. Когато той бил доставен, Дельо Трети го разлистил и активирал холограмно изображение на човешкото тяло. После обявил пред тълпата от лазуреди и техния президент:

– Разпореждам всички жителите на планетата Лазуред в срок от една лазуредска година да се приведат в ред, както е показано тук! А това значи очите да се разположат на лицето, ръцете да се поставят отстрани на тялото и въобще всички части да си отидат на местата! Който не се пренареди според тези изисквания, ще бъде обявен за дефектен и изпратен в склад за бракувани!

На следващия ден, още рано сутринта, пред магазините, в които се продавали елементите,  се извили огромни опашки. Лазуредите били едни от най-изпълнителни обитатели на вселената и добросъвестно се заели да изпълняват Дельовата заповед. Те много се стараели да се „подредят“ както трябва, но скоро открили, че когато станели „правилни“, изгубвали много от странните си за другите инопланетяни удобности.

Един дядо например, който имал очи на коленете си, сега трудно завързвал връзките на обувките си и не виждал добре къде стъпва, та взел да се препъва и често да пада, наранявайки се сериозно. Негов сънародник, на който досега ушите му били на гърба, така че чувал всичко, каквото става зад него, се мъчел да ги закрепи отстрани на главата си. „Сега, като ми говорят, вятърът ще вкарва думите през едното ми ухо и те ще излизат от другото“ – тревожел се той. Съседът му пък се притеснявал, че ако настине, очите му ще изхвърчат през носа, когато кихне или се изсекне. Друг пък, на който преди мозъкът се намирал в петите, мислил много по-бързо и по-добре, когато върви. Но след като го преместил в черепната си кутия, вече движението не му помагало да разсъждава и той едвам си събирал мислите. Освен това се оплаквал, че главата му се намира твърде високо и мисълта му просто замръзвала от студ, особено, когато се разфучи ужасният лазуредски вятър по време на Вятърната буря на цветовете.

Но Дельо Трети бил много вдъхновен от идеята си да вкара в правилния Божи ред жителите на тази планета. Обикалял без умора Лазуред с една златна ролетка и мерил дали раменете им са вече на еднаква височина или пък дали очите им са отдалечени на еднакво разстояние от носа, а със сребърна слушалка проверявал дали сърцето им бие отляво. Той не разбирал, че лазуредите се харесвали такива каквито са – странни, различни, несъвършени. И непрекъснато им напомнял, че наближава крайният срок, в който трябва да си оправят „дефектите“.

Но един ден, малко преди края на годината, изневиделица се разразила поредната страховита Вятърна буря на цветовете. Разфучал се ураганният вятър и загърмели сините и червени мълнии. Малцина от лазуредите успели да се скрият в къщите си. Повечето от тях стихията застигнала насред улиците.

Допреди да започнат да се „подреждат“ по образ и подобие на земните жители, тези от тях, които имали очи на коленете си, можели да предвидят наближаването на бурята. Те виждали отражението й в локвите, още преди тя да се стовари над главите им и предупреждавали сънародниците си бързо да се укрият по домовете си. Тези пък, на които носовете по-рано се намирали някъде в по-долна част на тялото – на глезените или на мястото на бъбреците, не хващали хрема и преживявали леко бурята. Но сега, когато почти всички вече се били пренаредили по правилата на земната анатомия, тя се оказала безсилна да ги предпази от бедата. Останали без „дефектите“ си, лазуредите масово се разболели и заподсмърчали.

И тогава, в онова далечно бъдеще, Дельо Трети си прибрал златната ролетка, сребърните слушалки и холограмно изображение на човешкото тяло от справочника по анатомия. После засвирил песента за прадядо си, в която бил закодиран магичният музикален код на свободата. Като я изслушали, лазуредите избърсали сополивите си носове и започнали да се разглобяват и сглобяват отново – по свой образ и подобие. Те пак станали такива, каквито били преди – различни и несиметрични, но свободни да сложат ушите си на гърба, очите на коленете или мозъка в петите си. И вече можели спокойно да извадят от дълбокото в гърдите си своето изстинало сърце, да го поставят на челото си и да споделят на воля своите чувства с „неподобните“ на тях приятели.

Имало в едно бъдеще време…