Тежък хляб
На Николай Колев
Поетът на градчето остана бос и гол.
Мечтаеше за бира – ядеше хляб и сол.
Продаде си китарата и след това чалгяса,
но хлябът пак не стигаше на кухненската маса.
Душата му започна да слиза от небето
и тръгна по сандали в калта на битието.
Душата му заплака от мъка и обида,
настръхна и се сви подобно какавида,
а после се превърна във пеперуда бяла
и отлетя, избяга от гладното му тяло.
Тя почна да кръжи във дните му проклети,
но той не я позна, той даже не усети,
че вече е бездушен и че е глух и сляп
във свойта сляпа грижа за своя труден хляб.
А тя кръжеше все над старото пиано,
все кацаше връз томчето на Димчо Дебелянов,
чак до онази нощ, когато не сколаса
да отлети встрани от кухненската маса
и той, нали си беше отдавна вече сляп,
неволно я премаза под своя тежък хляб.
***
Лято 2001-во
Обрулена, охулена, до бяла кост ожулена,
без хляб и без пари,
плячкосана, парчосана, отдавна неваросана,
България гори…
За шепа бели драхми три месеца горяхме
и ще гориме пак
и няма да остане по родните балкани
прът – даже за байрак.
И точно тук е драмата, че в кладата голямата
изгаря всичко днес –
и химна, и хоругвите, и песните, и буквите,
и българската чест…
Да беше тирания… А то за търговия
със лумпенски пари –
от българи подпалена, от българи разпалена,
България гори.
***
Въпрос за Левски
Свободен е народът и от душа те слави.
Защо му трябваш още? Защо не те забрави?
Защо, съзре ли гарван, си мисли за бесило,
защо си му икона, защо си му светило?
Защо ти пали свещи, плете за теб венец,
нарича те месия, надежда и светец
и тайничко поглежда към небосвода стар –
дали по пътя Млечен не слиза въглищар;
дали луната – тази българска луна,
е още ясен месец, дали не е с чалма?
Свободен е народът, свободно вика: „Го-о -л!”,
но хляб, ако си купи, назаем търси сол.
След толкова години все същата съдба:
мизерия, залъгана с коматче свобода.
Животът озверява! Отечеството гине.
През още колко мъки ще трябва да премине
Народът? Той не иска република-менте.
От новото се плаши, но старото не ще;
не ще да е прислужник в световния вертеп;
не вярва вече в никой, очаква само теб.
Затуй се взира още във небосвода стар –
дали по пътя Млечен не слиза въглищар…
Той дваж те поменува, а благославя триж:
Апостоле, къде си? Дано се преродиш!
***
Равносметка
Е, каквото беше, беше май дотука.
Чашата е празна, песента е суха.
Но за друга бира няма вече време –
младата кръчмарка на тезгяха дреме.
Скоро, много скоро със усмивка злъчна
ще заключи тя среднощната си кръчма
и ще ни пропъди в тъмното, където
почва тъмнината на небитието.
Младата кръчмарка май че не разбира:
за живот сме жадни ние, не за бира.
В буйната си младост пихме и препихме,
честно поживяхме, честно си платихме
и животът – тази кръчма окадена
от честта ни мъжка беше осветена.
Бяхме – поживяхме… Стига вече! Хайде:
времето ни свърши, слънцето ни зайде.
Нито сме хайдути, нито партизани.
Нямаме си слава, нямаме си рани.
Имаме си само спомени бездатни,
спомени трапезни, спомени креватни,
спомени червени – яркопетолъчни,
за години млади, весели и мъчни,
спомени ненужни, спомени предишни…
Времето ни свърши – вече сме излишни.
Но да си отидем горди, с чисто име –
щом не светим вече – нека не тъмниме.
***
Принос към европейската история
Европа, млада и непохитена,
четеше своя рицарски роман,
когато, във зора незазорена,
загина рицарят Иван-Шишман.
Европа плачеше за Жулиета,
Европа се прехласваше по Бах…
А, с вълчи вой, в тракийските полета,
вървяха глутниците на Аллах.
Когато обкръжена от слугини,
тя тънеше в охолство и разкош,
във Солун, на пазара за робини,
гяурките вървяха пет – за грош.
Когато тя строеше катедрали,
и замъци… Във стария Балкан
скърбяха тънки липови кавали
и плачеха за Алтанлъ Стоян.
Въздигаха се кървави калета,
градени със отрязани глави.
И, всъщност, си остана непревзета
страната на хайдушките орли.
А беше колкото калпак голяма,
широка колкото следа от лъв,
но се превърна в страшна вълча яма,
покрита с кости и залята с кръв.
Със кремъклийка пушка, с проста сопа,
със камък и стрели от бучиниш,
дедите ни завардиха Европа
и турците не стигнаха Париж!
***
Ивайло Балабанов е роден на 28.08.1945 г. в с. Хухла, Ивайловградско. Завършва гимназията в Ивайловград, след което работи по изграждането на Кремиковци, язовир “Ивайловград”, “Пътни строежи” и др. Известно време работи като програмен ръководител на радиовъзел – Ивайловград. Дълги години живее в Хасково, след което се установява в Свиленград. Печатал е свои творби в почти всички големи столични литературни издания, както и във вестници, списания и алманаси в цялата страна. През 1976 година участва с цикъл стихове в съавторски сборник на Военното издателство – “Когато ставахме мъже”. Автор на книгите: “Да се загледаш в звезда” /1979/, “Окова за щурец” /1984/, “Парола “Любов” /1988/, “Религия” /1990/, “Тракийски реквием” /1997/, “Избрано” /1998/; “Песни за старо вино” /2003, поетичен сборник в два тома/. Носител на награда от “Южна пролет” /1980/, награда на Съюза на българските писатели /1987 г./, национална награда “Изворът на Белоногата” /2001г./, книга на годината – 2004 г. за “Песни за старо вино”, литературна награда за цялостно творчество “Александър Паскалев” /2005/, награда за патриотична поезия на името на Георги Джагаров /2006/, орден на Националния съюз на Капитан Петко Войвода и др. Почетен гражданин на Ивайловград, Кърджали и Свиленград. Член на СБП. Биобиблиография за поета: “Ивайло Балабанов – поетът и човекът” /съставителство Марушка Петрунова, Хасково, 2007/. Лауреат на Националната награда “Пеньо Пенев” за 2008 г. Живее в гр. Свиленград. Умира на 20 юли 2021 г. в с. Хухла.
Материалът за биографията на Ивайло Балабанов е взет от Литературен свят.
