Госпожица Пеева се готвеше да тръгне на работа. Беше много рано, но учителката трябваше да пътува на трийсетина километра от града до едно китно балканско селце, където имаше защитен тип училище с петдесетина ученици. Пеева и още четирима учители се придвижваха дотам с колата на един от своите колеги, на когото плащаха само за изразходвания бензин. Младата все още учителка не беше женена и живееше сама в апартамента на своите родители, които имаха къща в едно близко село и бяха ѝ предоставили жилището си в града.
След като се огледа в голямото стенно огледало в антрето и установи, че не изглежда зле, Пеева отключи, запали стълбищното осветление и излезе на площадката. Миг по-късно тя извика, когато едва не се спъна в един бял вързоп, поставен на черджето пред вратата. Извика отново, когато се вгледа внимателно и установи, че това всъщност беше… добре опаковано бебе.
В този момент дочу хлопването на входната врата. Втурна се по стъпалата към широкия прозорец и погледна навън. Пред блока беше осветено и учителката забеляза мъж, който тъкмо се качваше в някакъв червен автомобил, запали и бързо изчезна в полумрака на улицата. Нямаше съмнение, че именно той е оставил бебето пред вратата на нейния апартамент.
Но защо точно пред нейния? На третия етаж! И какъв беше този мъж, който искаше да се отърве от малкото същество? Въпросите бяха много, но тези ѝ се струваха най-важни. Не, имаше един още по-важен: беше ли бебето живо? Досега то не бе издало никакъв звук.
Пеева бързо се върна, наведе се, вдигна вързопа и уплашено се взря в личицето на детето. Бебето беше бяло, с руса къдрава косичка. Спеше. Учителката не можеше да откъсне погледа си от него. Видя ѝ се ангелски красиво. Внесе го вътре и внимателно притвори вратата. Влезе в спалнята и го положи върху леглото. Зае се да го отвива от пакета пелени, в който се намираше, и скоро се очерта тялото му, облечено в лека синя фланелка и съответни ританки в същия цвят. Доколкото знаеше, така обличаха момченцата. Значи изоставеното детенце беше момче. В този момент то отвори очи и я погледна. Устните му се разтвориха в широка усмивка, а ръчичките и крачетата му се раздвижиха в някаква негова си игра.
Пеева се захласна. Не можеше да отдели очите си от това мъниче, което щеше да стане човек, но сега беше така безпомощно и същевременно толкова мило. Тя приседна до него и взе ръчичките му в своите ръце. Почувства как малките пръстчета се мъчеха да обхванат нейните пръсти и изпита истинска наслада от допира им. Никога досега не беше изпитвала такава радост, а все пак си имаше работа с деца. Деца – да, но не и бебета… За нея, все още не изпитала майчинството, това, което виждаше, беше нещо ново, прекрасно, вълнуващо…
Очевидно нахранено, момченцето не заплака, но почна да гука, без да спре да се усмихва. Явно беше, че се радва на нейната компания.
Внезапно телефонът на Пеева, небрежно захвърлен върху възглавницата, иззвъня. Жената се стресна и побърза да се обади. Дочу недоумяващия глас на един от своите колеги, който се чудеше къде се бави толкова време, отдавна трябваше да са на път. Едва сега учителката излезе от обхваналия я унес и заяви, че днес не ще дойде на работа, защото ѝ се е случило нещо извънредно; молеше да я извинят пред директорката, но не пожела да изясни в какво се състоеше „извънредното“.
С облекчение изключи телефона и пак се загледа в малкото чудно същество на леглото, на нейното легло.
И внезапно осъзна нещо, нещо толкова ясно и категорично, че просто нищо друго нямаше вече стойност за нея: това малко създание, паднало сякаш от небето в нейния дом, трябваше да ѝ принадлежи; тя го искаше, искаше го с цялата си душа и сърце, нямаше да го отстъпи на никого, то щеше да бъде нейното момче, нейният Найден (името дойде повече от естествено), тя щеше да си го отгледа, сама… Сама? А защо не! Малко ли самотни майки има в този свят? Разумът ѝ се опита да се противопостави на този майчински порив: ами трудностите, те щяха да бъдат много, как щеше да се справи с тях?… Но разумът не можа да се пребори с обзелата я решителност. Тя щеше да преодолее всичко – с обич, с много обич към бебенцето. Нищо друго нямаше значение. А тя чувстваше, че вече обича, обича така, както никога и никого не беше обичала досега, освен родителите си, разбира се. Найден щеше да бъде нейна съдба!
…………….
„Ах, ти, копеле такова! Махни се от пътя ми!“
Големият блъсна момчето срещу себе си, което едва не го събори от колелото, изпречвайки се пред него, пак изруга по каруцарски и си замина.
А детето се изправи от локвата, в която се озова, изкаляно и мокро, но не за това мислеше. Копеле! Думата, произнесена от големия с такава злост, очевидно беше обидна, макар че му беше непозната. Какво искаше да каже този ученик? Трябваше да разбере. Щеше да запита майка си, когато се прибереше вкъщи. Най-напред трябваше да почисти дрешките си, доколкото можеше. Опита се с помощта на стрък трева, която отскубна, но скоро разбра, че задачата е непосилна и реши да се прибере вкъщи. Знаеше, че майка му си е там, в хубавия апартамент, от който тя почти не излизаше. Беше вечно наведена над книгите и компютъра. Момчето все още не знаеше, че заради него Пеева беше изоставила предишната си работа, хванала се бе с преводи и бързо успя да се наложи като млада, но бързо прогресираща преводачка от английски език. То виждаше, че я посещава някакъв мъж, понякога и тя излизаше с него, но не разбираше колко много искаше този мъж двамата да се вземат, ала Пеева все настояваше да не бързат и то пак заради него. Много, много неща не знаеше момчето, но виждаше, че то някак си не е като другите. Защото те имаха бащи, а то нямаше на кого да каже „татко“. Когато се осмеляваше да пита майка си защо няма баща, тя обикновено се намръщваше и казваше, че е още малък да разбере това, или пък го прегръщаше горещо и то усещаше влага по страните си, преставаше да пита и я молеше да не плаче…
Когато си отключи вратата на апартамента (имаше си собствен ключ) и влезе, момчето бързо разбра, че, както обикновено, майка му е много заета. И не я запита. Тихо влезе в своята стая и се отдаде на обикновените си занимания…
На другия ден в училище то срещна един от големите ученици, с когото се разбираше добре и реши да разбере от него какво е това „копеле“.
За негово учудване Деян го изгледа недоволно и сърдито каза да не обръща внимание на такива приказки. Не му даде никакво обяснение.
Но детето беше упорито.
Веднъж се заприказва със стареца на първия етаж, който му беше подарил хубава футболна топка, и го запита за значението на тази непозната дума. Порази го реакцията на човека, беше подобна на тази на Деян. Накрая разбра, че в тази дума имаше някаква тайна и никой не искаше да му я разкрие…
………..
Минаха години. Найден порасна, завърши спортното училище, хвана се с вдигане на щанги и скоро постигна първите си големи успехи… Градски първенец, окръжен първенец, републикански първенец. Стана член на националния отбор, който извоюва трето място на европейското първенство, а той беше един от двамата лауреати със златни медали. Прочу се. Започна подготовка за предстоящата олимпиада в Токио. Намери си приятелка, с която се чувстваше много добре.
Разбира се, той вече знаеше какво е „копеле“, научи, че Пеева не му е истинска майка, че е намерениче, но това ни най-малко не намаляваше обичта му към тази жена, която го беше отгледала от съвсем малък. Едва когато стана почти напълно независим от нея, тя се осмели, вече на зряла възраст, да се омъжи.
Олимпиадата му донесе поредното злато и световна известност. Стана знаменитост. Дадоха му апартамент. Направиха филм за живота му, за спортните му успехи, за славата, която донесе на България.
Веднъж, когато чакаше посещение на приятелката си, телефонът му внезапно иззвъня, обади се и дочу мъжки глас, който се оказа на главния лекар в Окръжната болница. Една тежко болна жена, пациентка на болницата, искала на всяка цена да го види и говори с него. Повече сведения лекарят не му даде. Найден не беше безразличен към страдащите хора. Каквато и да беше тази жена, според главния лекар – тежко болна, той трябваше да откликне и се срещне с нея…
В късния пролетен следобед той отиде в болницата.
„А, вие ли сте Найден? – високо произнесе лекарят и горещо стисна ръката му. – Радвам се да видя един от най-големите герои на българския спорт…“
„Благодаря – произнесе сухо Найден, – но аз идвам тук да видя болната жена, за която ми говорехте.“
„Разбира се, разбира се, елате, лично ще ви заведа…“
В предпоследната стая на дългия коридор имаше няколко легла, но само едно беше заето. В него лежеше жена на средна възраст, с хубаво, но изпито от болестта лице, която напрегнато се взря в посетителите.
„Госпожо Трифонова, как сте? – попита лекарят. – Температурата ви поспадна ли? Изпихте ли онези големи хапчета, които ви предписах онзи ден?“
„Да, да – измърмори с тих глас жената, – добре съм, всичко съм изпълнила…“
„И аз изпълних молбата ви. Ето човекът, когото искахте да видите. Най-големият спортист на България!… Е, ще ви оставя насаме. Но, господин Пеев, моля ви, не прекалявайте с разговора. Десетина минути, не повече.“
„Добре, докторе, ще се съобразя с мнението ви.“
Главният излезе. Едва тогава Найден се приближи до леглото на болната и приседна в края му.
„Здравейте“ – тихо каза младежът, пое слабата и отпусната ръка на жената, която лежеше върху завивката, и я целуна.
Тя не отговори. С широко отворени очи жадно го гледаше и лека влага се появи в ъгълчетата им. След минутно мълчание произнесе:
„Не, не съм се излъгала. Гледах филма за теб. Помислих си, че може да си ти, но можеше и да греша. Но сърцето ми не може да се излъже. Това си, о, Боже, това си ти, мое момче! Найдене, аз съм твоята майка…“
„Госпожо…“
„Знам, знам какво ще кажеш… Че си имаш майка, научих за нея,… тя те е отгледала… Но, мило мое момче, аз съм те носила девет месеца в утробата си, аз те родих…“
„А защо ме изоставихте?“
„О, колко си жесток!… Да те изоставя, аз да те изоставя? Не, това направи баща ти, твоят баща…“
„Кой е той, госпожо?“
„Баща ти ли? О, той се издигна! Сега е председател на градския съвет, бизнесмен. Той…“
В този момент вратата на болничната стая се отвори и на прага застана една сестра.
„Време е да си тръгвате. Твърде се застояхте. А госпожата има нужда от почивка. Хайде…“
„Сестра, нека още… малко…“
„Не! Като се пооправиш, тогава… Хайде, господине!“
Найден стана, приведе се и отново целуна слабата ръка на жената, нарекла се негова майка.
„Довиждане!“ – каза той.
„Доскоро, сине!“ – мъчително произнесе тя, опитвайки се да се обърне на една страна, за да го съпроводи с поглед до вратата, която веднага се затвори зад него.
„От какво страда?“ – запита Найден сестрата.
„Рак на дебелото черво. Няма да издържи дълго. Нали разбирате, разсейки…“
Два дни по-късно главният лекар се обади и уведоми Найден, че през нощта госпожа Трифонова тихо е угаснала.
А на следващия ден вестниците писаха за жестокия побой, който някакъв непознат човек е нанесъл на председателя на градския съвет Стоил Трифонов. Случилото се станало пред блока на председателя, когато късно вечерта е слизал от колата си. На входа е имало камера, но тя нямала такъв обхват, че да заснеме мястото на побоя. Полицията издирвала непознатия. Състоянието на председателя било тежко.
………..
Телефонът иззвъня, когато Найден се бръснеше в банята. Той се втурна в кухнята и го вдигна.
Някакъв непознат мъжки глас го уведоми, че двамата трябва да си поговорят.
„Кой се обажда?“ – запита нетърпеливо Найден.
„И да ви кажа името си, то няма да ви каже нищо. Нека се срещнем…“
„Кога?“
„Предлагам тази вечер, в бара на Морския.“
„Добре. В колко часа?“
„Ами, да кажем в десет и половина…“
„Ще дойда.“
Найден затвори телефона и се върна в банята.
Когато пристигна в бара точно навреме, той веднага забеляза знака на седящия близо до прозореца човек и се насочи към него, заобикаляйки масичките с насядалите около тях младежи.
Непознатият беше възрастен мъж с гъста, но изцяло побеляла коса. Той стана, подаде му ръка и двамата седнаха един срещу друг.
„Е?“ – произнесе Найден. Не му беше до разговори. Но пък беше любопитен да разбере какво искаше този човек от него.
„Нямаше нужда да го биеш…“ – произнесе белокосият.
Найден трепна.
„За кого говорите?“
„За председателя. Дето сега лежи в болницата с изпочупени ребра. Той не е виновен.”
„Вижте. Не ви познавам, не знам какво искате от мен, не познавам никакъв председател…“
„Е, да, не го познавате, но го набихте, нали? А нямаше нужда.“
Найден се изправи.
„Щом ще си говорим със загадки, по-добре да си ходя. Нямам време за нощни запознанства със съмнителни хора…“
„Найдене, седни! Аз съм баща ти!“
Спортистът го изгледа изненадан, помълча, а после силно се изсмя.
„Друго двайсе! Аз, който допреди няколко дни нямах никакъв баща, изведнъж се сдобих с двама! Странни неща ми говорите, господине! Хайде, със здраве!“
„Пак ти казвам, седни! Ще ти разкажа всичко.“
Найден се намръщи, но го послуша.
„И какво има толкоз за разправяне?“
„Слушай! Ще ти се изповядам като пред свещеник. Аз бях любовник на Мина, твоята майка. Разбирахме се добре, бяхме, може да се каже, щастливи. Но Мина беше много красива, кокетка, любителка на скъпи вещи. И се остави да бъде подмамена от Стоил, дете на богат баща, наследил много пари от починалия си брат в Америка. А беше бременна. С теб… Това не ѝ попречи да ме изостави. Тръгна със Стоил…“
„А вие, какво направихте вие, да си я върнете?“
„Нищо. Абсолютно нищо. Бях слабохарактерен, примирих се със съдбата си. Може би щях да направя нещо, ако знаех, че е бременна, но тя скри това от мен. Само че Стоил не се хванал на въдицата, разбрал, че детето не може да е от него, и когато ти си се появил на белия свят, решил да се отърве от теб. Подхвърлил те на една жена, която те отгледала… Виждам, че носиш нейната фамилия – Пеев. А би трябвало да имаш моята – Захариев… На Стоил не му провървя с Мина. Тя му изменяше. Повече не забременя. И той я изостави. Тя никога не се омъжи…“
„Мина е мъртва. Почина преди няколко дни.“
„Тъй ли? Не знаех. Чувах, че е болна, но не разбрах от какво.“
Найден отново се изправи.
„Благодаря ви за интересния разговор. Беше ми забавно да чуя историята на толкова любовни престъпления от вас, който твърдите, че сте мой баща. Господин Захариев, аз съм копеле, аз нямам баща. Госпожа Трифонова, която не намерила в себе си сили да ме потърси, след като нейният любовник ме е захвърлил, не е моя майка. Истинската ми майка се казва Мария Пеева, жената, зарязала всичко, което би могло да бъде нейно щастие, за да ме отгледа. Не ми трябва баща като вас, слабохарактерния, или като онзи изверг, председателя, дето го пребили. Съжалявам, но не аз съм му оказал тази услуга – да лежи сега в болницата. Явно има доста врагове. Аз не бих го докоснал и с нокът дори. Презирам го, презирам и вас, и покойната ми майка. Защото вие не ставате за родители. Аз си имам майка, истинска майка, тя е същински диамант сред похотливото общество, в което живеем. Прощавайте, господине, и ме забравете! Вие все още изглеждате добре,… имате време да изпитате бащинството. Но май по-добре е да не го изпитате. Сбогом… завинаги!“
Найден излезе. Белокосият дълго гледа след него. От очите му потекоха сълзи и той изведнъж захлупи лице в ръцете си и се разрида.
Автор – Панайот Панайотов
Художник картина – Петя Петрова
