Ако още те има, поне дай ми някакъв знак,

нека твоята воля пребъде и царството твое,

нека падне нощес, изведнъж, над градините, сняг

и засвети душата ми – тъмно планинско усое.

Дай на мама отново чевръсти и силни ръце –

да простре сутринта овехтялата риза от думи,

зад която съм крил уморено от обич сърце.

Дай на скитника – дом. Нека хляба нощес да целуне.

Дай на тази вдовица, отсреща, две шепи небе,

да засее от своята вярност – по няколко стръка,

и мъжът, с който дълго в неволя и в радости бе

нека идва в съня и по-често, равнец да ѝ мъкне.

Дай на моя съсед, който пие от виното сам

шепа верни приятели, дето ще викнат: наздраве.

И света, ако трябва, смали, да не е тъй голям,

огън общ наклади – да се сгреем – насън и наяве.

На доброто, щом пламъкът, ласкав, нощес, израсте

и задълго челата ни слепи съдбовно покръсти,

от смълчания хълм нероденото мое дете

ще се спусне – косите ти дълги, да среше със пръсти.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *