Автор – Венета Терзиева

разказ от книгата Oт Кашина, `ми от дек`

Наталия се притисна силно в прегръдките на Тони. Усети аромата на одеколона му, прегърна широките му рамене, сгуши се зa дълго и като се насити, се отдръпна рязко. Заоглежда Тони внимателно отдолу нагоре, бавно и изпитателно. Искаше да го запомни така, както беше в този миг , небрежно облечен в тениска и дънки, с безгрижен и весел поглед, красива усмивка и весело настроение.. И… безкрайно влюбен в нея, влюбен до полуда. Толкова влюбен, че прескачаше неразумно стената на бащината ù къща в Бистрица, та на няколко пъти Таро, кучето им, щеше да го захапе за крака, мислейки го за крадец. Докато един ден баща ù вдигна ръце от нея и реши да се предаде. Започна да пуска официално Тони да ù гостува колкото и когато пожелае. А и Тони се представяше добре, помогна му да нареже и внесе дървата, помагаше му и при плевенето на асмата, която беше гордостта на баща ù.
Наталия искаше да приюти спомена за Тони достатъчно дълго и да го носи в сърцето си цяла година, докато го пуснат в отпуск. Днес им беше последната среща, утре Тони заминаваше в казармата. Трябваше да отбие редовната си военна служба в продължение на цели 24 месеца. Викаха го войник в поделение на военно – въздушните сили в Горна Оряховица.
– Какво, защо ме оглеждаш така? – попита я Тони.
– Искам да те запечатам в сърцето си и споменът за теб да не избледнява – каза задъхано Наталия.
– Нати, миличка, не умирам, просто трябва да изпълня дълга си към Родината. А и ей къде е Горна Оряховица. На 3 часа път с влака е. Ще ми идваш на свиждане.
– За мен животът свършва тук и сега, не знам как ще продължа да живея без теб – тъжно промълви тя.
– Да не съм чул повече тези думи от твоята уста. Ще се върна, няма да усетиш как ще минат тези 2 години. А и след първата година ще ме пуснат в отпуск.
– Божичко!…2 години…Това е цял век.. Как ще я карам без теб? – каза тя и се притисна още по-дълго в прегръдките му.
После дълго се разхождаха в любимия парк, седяха с часове на любимата пейка, прегърнати и вплетени един в друг до премаляване.
Тони замина и дните се занизаха бавно и тягостно. Наталия почти не излизаше от в къщи, все чакаше проклетия телефон да звънне, да чуе топлия му глас:
– Как си, Нати, как си, моето момиче?
Тони се обаждаше всяка неделя, само тогава можеше да говори, по време на свиждането. Беше ù изпратил снимка с войнишки дрехи, много му отиваха, но… това не беше нейния Тони.
– Как да съм без теб, Тони?- отговаряше му тя – Все те мисля, не живея, а съществувам..
– Стегни се, мила, ти си моето мъжко момиче. И затова толкова много те обичам. Още малко и ще бъдем заедно, завинаги.
Но не им било писано да са заедно, съдбата друго бе решила…
Наталия често се разхождаше из алеите на любимия им парк. Във все по-нарастващите мигове на отчаяние и самота, се разхождаше дълго, понякога замръкваше и се прибираше по тъмно.
На места, алеите в парка бяха доста обрасли с гъсти храсти и дървета. Светлините от лампите не достигаха да се осветят всички кътчета. Една вечер, изневиделица я застигна някакъв тип с качулка, завлече я в храстите, разкъса ù безпощадно дрехите и я изнасили брутално и грубо. Наталия се осъзна в болницата, чувствайки тялото си като прекършено, изтощена и примряла от срам и страх, усещайки още отвратителния му пиянски дъх. Случайни хора я бяха открили и повикали Бърза помощ. Насилникът беше разкъсал жестоко вътрешностите ù и на всичкото отгоре я беше заразил с рядка венерическа болест. Майка ù баща ù се бяха видели в чудо, търсейки всевъзможни връзки, за да могат да я излекуват. После дойде и другата лоша новина, беше забременяла и лекарите не даваха и дума да се обели за аборт. Състоянието ù беше критично и един аборт щеше окончателно да я довърши.
Майка ù денонощно бдеше над нея, държеше я в прегръдките си и непрестанно плачеше. Баща ù само обикаляше стаята, стискаше зъби и мълчеше.
– Не казвайте на Тони… Много ще го заболи от това – молеше всеки път родителите си Наталия.
– Ти сега не мисли за Тони, а за себе си, той е добре, ти си тази, за която се притесняваме – караха ù се те.
„Господи, как допусна да ми се случи това? С какво сгреших? Обичах толкова много моето момче, не заслужавам такава съдба!“ – ден след ден мълвеше отчаяно, младата жена .
Лекарите успяха да се преборят с болестта и тежките увреждания. След 2 месеца я изписаха, но тя все още изглеждаше немощна и отслабнала до неузнаваемост. Родителите ù решиха да я изпратят в едно отдалечено родопско селце, докато се роди детето. Бяха я настанили при едни мили хора, които нямаха свои деца и се грижеха добре за нея. Наталия още сънуваше кошмари, още усещаше мръсните, похотливи ръце на насилника си. Хрипливият му дъх, вонящ на алкохол и какво ли още не, се беше отпечатил трайно в съзнанието ù. Картината на насилването още беше в главата и, още си представяше как ловко я беше прихванал между краката си, беше запушил с една ръка устата ù, че тя беше изцяло безпомощна и приклещена, и как той не я пусна, докато не задоволи нагона си. Беше просъскал само: „ Не викай, нема кой да те чуе, изчислил съм го“ и като приключи с нея, и подхвърли разкъсаните дрехи : „ Прибери си парцалките…“, малко, преди тя да изгуби напълно съзнание.
Полицаите идваха няколко пъти в болницата, тя го описа горе -долу как изглежда, но не се разбра изобщо какво е станало после, беше абсолютно невъзможна мисия.
Месеците минаваха, коремът ù растеше, бебето взе да мърда и да напомня все по-често за съществуването си. По незнайни за Наталия причини, тя не го мразеше, но не го и заобича, просто искаше час по-скоро да се отърве от положението, в което бе принудена да бъде по независещи от нея причини. Родителите ù идваха всяка седмица, тя беше единственото им дете и се тревожеха много за нея.
– Тони…Обажда ли се още? – все питаше Наталия.
Бяха му казали, че е заминала да учи в чужбина. Според майка ù, той беше приел тази версия доста озадачено. Беше се усъмнил, от една страна, че не му го беше съобщила лично Наталия и от друга страна, че тя нямала подобни амбиции, когато били заедно. Искал телефона ù, но те не му го бяха дали.

Наталия роди здраво дете, момче. Тя дълго се бори със съвестта си, да го задържи, или да го остави? Реши, в крайна сметка, да го даде за осиновяване. Едва ли щеше да заобича това дете. То се беше появило в живота ù по принудително- болезнен начин и го обърка тотално. Но, въпреки това, остави в душата ù една неразбираема за близките ù, а и за самата нея, празнина.

Животът на Наталия, след тези препятствия, продължи скучно и монотонно, и дълго беше лишен от щастливи чувства и емоции. Тя записа педагогика, дипломира се успешно и започна работа като учителка в един от големите градове на Югоизточна България. Един от колегите в училището много я харесваше, предложи ù да се оженят и тя се съгласи. Родителите ù бяха доволни, успяха да се успокоят и да се сдобият с две внучета, което беше мечтата им. Но Наталия не беше щастлива. Нещо не ù достигаше, не се радваше на живота, както би трябвало да бъде. Съпругът ù се оказа добър човек и грижовен баща, осигуряваше на нея и децата ù спокойствие и сигурност, за каквито всяка жена на нейно място би мечтала. Но, тя не престана да мисли за Тони. Не можеше да се примири с мисълта, как съдбата я беше разделила с голямата любов. И майчинството дори не помогна за това. Беше се поинтересувала и беше разбрала впоследствие, че той е продължил образованието си в авиацията и е станал борден инженер. И толкова… Къде живее, как е продължил животът му, нищо повече….

Годините летяха неусетно, децата пораснаха, вече бяха студенти в София. Наталия често ги посещаваше и не пропускаше нито една от възможностите да се разходи в парка, по познатите алеи и места, да седне на любимата пейка и да помечтае…
– Така, като Ви гледам, май чакате някого, госпожо, или съм се объркал? – проговори някой зад гърба ù. Изведнъж сърцето ù подскочи и затупка учестено, тя се обърна невярващо, познала тембъра на любимия глас. Той наистина стоеше там, от плът и кръв, вече с прошарени коси, но все така красив и мъжествен. Тя застана пред него и го огледа като преди, отдолу – нагоре, бавно и съсредоточено, задъхвайки се от вълнение, поглъщайки всяка извивка на тялото му:
– Пред този, когото чакам, имам голяма вина, господине.
– Търсих те навсякъде…- прекъсна я, с непозната, обвинителна нотка в гласа той.
– Години наред те търсих, разпитвах за теб роднини, познати, близки. От никой нищичко не научих, родителите ти се бяха постарали да замаскират всички следи. Но защо, имах право да знам какво се е случило с моето момиче?
Тя стоеше и мълчеше, не смееше дълго да проговори:
– Забраних на всички да казват каквото и да било, не можех да си позволя случилото се с мен, да обърква живота на другите. Сама съм си виновна, беше ме напуснал инстинктът за самосъхранение. Бях се отдала на тъгата си по теб и не правех нищо, само страдах и плачех. Затова съдбата ме наказа, не уважавах достатъчно себе си. Но, не можах да те забравя и идвам често тук…
– Щях да ти простя, за всичко! – продължи забързано той – толкова много те обичах! – после се затича и вдигна от земята някакво момиченце, което беше паднало по очи.
– Нати, удари ли се, моето дете? – загрижено попита детето Тони и го заоглежда отвсякъде.
– Не много, тати – просто се спънах и паднах – отговори детето.
– Нати? – с голяма почуда го запита Наталия.
– Да, правилно си чула, кръстих дъщеричката си Наталия. А сега двамата с нея ще си тръгнем, защото майка ù ни чака за вечеря. Радвам се, че се видяхме. С Наталия ти желаем всичко най-хубаво! – каза той и двамата с детето тръгнаха.
Наталия стоеше и гледаше как се отдалечаваха, докато се превърнаха в две точки на хоризонта.

Венета Терзиева
19 октомври 2019 г.
Берлин 

Снимка – pixabay

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *