Момчета, знам, че вече ви дотегна и хлябът сух, и голата ракия,
и тежкото небе на тази бедна страна, в която няма прокопсия….
Великите й царски идеали днес вече са митичен архаизъм.
България търгува със парцали от раклата на своя комунизъм.
България е гладна просякиня, с душа поциганена, необута,
тя проси чуждоземна милостиня по пътя между Лондон и Калкута.
Честта е болна, съвеста пияна, а ореолите – алъш-вериши
и луд е, който плаче с Дебелянов по някакави си белоцветни вишни.
Със страшна сила днес от небесата виси един въпрос полуобесен:
Кажете ми къде е свободата от синята ни ноемврийска есен?
Защо пирува с разни богаташи и хитреци, дошли на власт и мода,
с дрогясали бандюги и апаши… Защо е с тях? Защо не е с народа?
момчета, знам, че е на халос туй, че скърбим за свобода и бели вишни.
В земята на Васил Иванов Кунчев днес всички романтици са излишни.
Но да запеем, дявол да го вземе, със мъжки глас във тази нощ безродна
и нека екне – като в турско време, „Къде си, вярна ти, любов народна?“
